В ПАМЕТ НА РАМБО

РАМБО в състоянието, в което го намерихме

Ще ви разкажа за кучето Рамбо. Съдбата му не е много по – различна от съдбата на хиляди негови събратя, които попадат в т. Нар. „изолатори” в България.  Историята се развива в един обикновен български град в съвсем „необикновената „ ни държава, така нашумялия Перник. Дълги години гражданското ни сдружение „Дай лапа” води борба с местната управа, за да се преустанови порочната практика с евтаназията на здрави животни и налагането на признатата от СЗО, която се прилага при условия на свръхпопулация /кастрирай и върни/.  След като през 2008 година е приет Закона за защита на животните, който категорично забранява убийствата, в Перник е приета и програма за установяване на контрол върху кучешката популация. Но за жалост изпълнителите на програмата съвсем не я изпълняваха. Всички опити за контрол от наша страна оставаха неуспешни.

Станахме „врагове” и на тази управа на града. Оказва се, че когато искаш органите да си вършат работата ти ставаш неприятен и досаден.

През месец май бе проведена малка обществена поръчка с покани. Ние не бяхме сред поканените. Тъй като единия от кандидатите ветеринари не се яви на конкурса, той не се проведе. Последва среща с Кмета на Града г-жа Росица Янакиева. Тя отказа да ни допусне до конкурс като сдружение, което по закон е напълно допустимо, ни  накара да предложим трима кандидати – ветеринарни лекари, които да участват. Последва нова изненада за нас, след като разбрахме, че кандидатите са петима. Тъй като вече имаме опит с един доказано опорочен конкурс, ние бяхме почти сигурни, че отново ще ни преметнат. Огромно бе учудването ни, когато позвънихме в общината и разбрахме, че сме победители………………

„Прави чест на ръководството на града, че проведе един честен конкурс.“

Междувременно „изолатора” беше оставен на произвола на съдбата и крадците. Един ден предишната „Докторка” Ирена Цанова и ловецът Дамян Иванов просто пуснали наличните кучета навън. Наши доброволци всеки ден хранеха изоставените животни, за да не би подгонени от глад кучетата да слязат до града и да станат причина за нови оплаквания и да създадат проблеми. Още при последните ни проверки в „изолатора” бе докарано от собствениците си едно куче, което давело кокошки. Кучето наистина беше „серт” характер, но определено не заслужаваше такава съдба. След като животните бяха разпуснати той е бил изоставен между четири стени без дневна светлина, без храна и вода. Дори не мога да си спомня от колко време. Тъй като дълго време го чувахме вътре как лае, успокоявайки собственото си съзнание с надеждата, че ”докторката” няма да го остави да умре от глад ние не предприехме нищо. Имах намерението да вляза вътре и да го освободя по някакъв начин. Понеже нямахме ключ от сградата, а не исках и да навличам гнева на никой върху нас, оставихме гузната си съвест на страна и зачакахме. Един ден животното престана да лае и решихме, че са го евтанизирали. Тази новина приспа интуицията ми или просто бе добре дошла, за да престана да се упреквам, че не съм направила нищо……Пък и никога няма да си обясня, как хората заспиват спокойно, когато са виновни за такова нещо,  и веднага след това и казвам „Боже, как има хора, които заспиват спокойно, след като са насилвали и убивали деца по особено жестоки начани”. Гадостта на хората няма край. Опитвайки се да се придържам към водещата ме молитва, аз започнах да приемам или ако не да приемам, то да си обяснявам нещата по един по – философски начин.

„Господи дари ме със сила да променя нещата, които мога да променя,

Дари ме с търпение да приема нещата, които не мога да променя,

И ме дари с МЪДРОСТТА, винаги да виждам разликата между двете.”

АМИН

Значи, аз не мога да направя така, че да спра жестокостите по света. Не мога да излекувам болните деца, не мога да дам живот на умиращите, не мога да спра катастрофите, не мога да спра убийците, не мога да върна умрелите дечица на майките им, не мога да вдигна на крака инвалидите,  не можах да спася умиращия си баща от рак, но поне опитах……………Не мога да направя така, че злото да изчезне от този свят, не мога да спра насилието, не мога да спра войните по света, но поне мога да опитам……….

Мога да опитам да направя хората по – добри.

Все още не съм сигурна кое стои по напред в човешката природа – злото или доброто, но това не ми дава право да се отказвам. Намерила съм своето призвание, тъй като установих, че това ме кара да се чувствам човек, кара ме да се чувствам полезна и щастлива, че помагам. Защото и тези живи същества имат нужда от обич и закрила, тъй като те не могат да се защитят сами.

По Божията воля един ден горе – долу по времето на провеждане на конкурса, когато се решаваше съдбата на„изолатора”  хранейки животните установихме, че липсват две метални врати – една оградна и една на самата сграда. Това ни позволи да влезем вътре, за да наточим вода за вързаните на двора животни. Отворих вратата на сградата, но не успях да преодолея страха си от това какво мога да видя и останах навън. Моята съмишленичка и колега по кауза беше по – смела и надникна в една от клетките, след което силно запищя. Отвън до мен стигаха само писъците и „Божичко жив е, божичко ….божичко ,божичко”. След което разтреперена събрах сили да надникна останах шокирана. Пред очите ми лежеше жив скелет на куче. От клетото животно беше останала само една глава. Една глава и отпусната кожа по нея, както и едни големи разфокусирани очи и онзи поглед, как да го оприлича, незнаещ, неразбиращ и леко луд, но в никакъв случай зъл, в следствие на изолацията, глада и жаждата.

…………………………………………….

За щастие имах апарат в себе си. Документирах животното. Бяхме раздали всичката храна на другите кучета, защото не очаквахме вътре да има някой. Беше останало само едно кисело мляко, което веднага му дадохме. Животното нямаше сили да стои на краката си. Извикахме доктор и веднага започнахме да го лекуваме срещу силната дехидратация. Благодарение на адреналина кучо изчерпа и последните си силички, за да се съпротивлява. Вързахме му муцуната и го пренесохме в двора. Не беше тежък. Успя дори да се изправи на крака.

След като вече официално приехме „изолатора”, предишната докторка Ирена Цанова беше заплашена от нас, че ще заведем дело срещу нея за жестокост над животното.

На другия ден като дойдохме открихме силна рана на главата на животното- ясно личеше, че е от удар. Решихме първо, че предния ден не сме я забелязали. Кучето ядеше и пиеше вода, но не можеше да стои на краката си. Отново доктора дойде и постави система на животното. На третия ден раната вече беше плъзнала в червеи, които се бяха настанили и в ушите и очите на животното.

Започнахме да лекуваме и раната. Справихме се и с тази неволя. Кръстихме го Рамбо, защото си личеше, че е бил силен. Изглеждаше, че ще се оправи и аз останах спокойна, докато днес на 18 май не ми съобщиха, че е починал.

Когато започнах да пиша тези редове и да разглеждам снимките аз останах изумена, че раната на главата на кучето в първия ден на откриването му липсва. Ударът е нанесен след това. Някой е чакал да си заминем, за да удари беззащитното животно. Някой се е опитвал да го убие,без да знае, че кучето е снимано още първия ден. Вратата на „изолатора” още не бе сложена и всеки би имал достъп до него. А кой би имал интерес да се опитва да убие кучето, което ние се опитваме да спасим!?!

Оставям на вас ХОРА да си направите изводите.

Рамбо бе станал символ на нашата дългогодишна борба, а сега е мъртъв. Поне в последните си дни видя слънцето, подуши въздуха, усети ласка и разбра, че не всички хора са зли. За извършителите на това деяние има Господ. Ние няма да спрем да помагаме, няма да се откажем и ще продължим да се борим срещу жестокостта на хората.

Почивай в мир Рамбо.

18 май 2009 год.