Най – добрият приятел на скитника

Всяка сутрин те ставаха рано. Наметваха своите дебели и топли якета, хапваха по нещо на крак и поемаха своя път. Верни приятели. Свикнали вече  години наред да делят своя залък, едно одеало, една съдба. Толкова отдавна споделят мъки, неволи и радости, че бяха престанали да броят годините. А пък и на кой му трябва да брои дните – нима бързаме за някъде?!

Барон

С всеки изминал ден неусетно мисълта за наближаващата раздяла надвисваше все повече над главата на Гийом, като тъмен буреносен облак. Всеки път, когато погледнеше своя верен, но вече стар и тромав другар му ставаше ясно, че наближава…. Очите на милото същество само нежно отговаряха, всякаш уловили страха от току – що  просветналата тревожна мисъл на своя собственик. Когато кучето усетеше тази тревожност, то веднага се приближаваше до него и нежно го близваше по ръката. С мил, скимтящ звук и леко поклащане на опашка, животното показваше, че не се е предало. Така то успокояваше скитника и веднага предизвикваше неволна усмивка.

Колко ли дълго хората работещи в ценъра на града бяха свикнал да ги виждат в близост до площад “Вил Мари”?

Толкова дълго, че вече никой не знаеше от кога точно. Всякаш просякът и кучето се бяха родили там със самото изграждане на булеварда.  Бяха се срастнали до такава степен с интериора, че вече никой не ги забелязваше. Или поне не им обръщаше внимание.

Живота на скитника

Дали някой въобще ще забележи, когато двойката се разпадне, дали ще оставят някаква следа дори в мислите на някой забързан пешеходец или шофьор на автомобил? Дали един ден ще липсват на някого? Такива въпроси често се спускаха в главата на спокойния и уморен човек.

Ежедневно той се бе сблъсквал с лицата на стотици хора със стотици съдби. Беше се взирал във тях, опитвайки се да се доближи до частица от техния живот, техните тревоги и радости, ей така просто, зада разбере дали неговия бит е по – различен от този на усмихнатите, намръщените, стресираните и ангажирани хора. Какво имат те повече или какво той по – малко?

В есентта на своите години Гийом бе стигнал до извода, че не е важно, че на света си просто едно същество, а че за едно същество си просто целия свят. Нищо друго не бе от значение. Затова той и Барон бяха подарили животите си един на друг. Докато смъртта ги раздели. А това неизбежно ще стане някой ден.

Барон

Осъзнавайки това той гледаше всеки ден прекаран със своя приятел да е пълноценен. И така ден след ден, година след година животът минаваше, но за тях нямаше значение студът, зимата, нощите прекарани на открито, защото бяха заедно. Един просяк, който в очите на своя четириног другар беше принц и едно куче – най – добрият приятел на скитника. Споделили един живот, една съдба. Рамо до рамо поели своя безпътен път към неразгаданото.

13.12.2007 год.

Монреал

Елица Енева

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s